„Всичко се промени след първото дете“, най-често споделят младите двойки на първата среща.
Радвам се, че се случва все по-често семейни и партньорски двойки да потърсят заедно психологическа подкрепа. Натъжавам се, че предизвикателствата им са толкова актуални, реални, всеобщи и че още стотици и хиляди такива се мъчат, борят и не се престрашават да се обадят, или единият е готов и иска, а другия се смущава или не намира за нужно и т.н. И така е минало доста време. При много голяма част от хората с проблеми във връзката – само единият (готовият) посещава специалист и това в повечето случаи помага не само на него, но и на връзката.
Партньорите, които идват при психолог заедно обикновено са чакали много и сега един вид си дават последен шанс, „да пробваме и това и ако не стане значи със сигурност няма да се оправим“. Става малко и като тест за специалиста – дали ще ни повлияете, дали ще се справите с нас. За съжаление, когато връзката е дълго време болна, й трябва и по-дълго време за възстановяване. А вече много сили, търпение и уважение са изчерпани и е наистина трудно да инвестираш още енергия, да подобряваш умения за общуване, да осъзнаваш свои пречки, неефективни поведения и модели, да правиш промени и наред с това децата, работата, дома…
Понякога хората идват и за да им помогнем да се разделят, да се откъснат един друг, искат го, но не могат да го постигнат на практика поради болезнена нездравословна привързаност и ред др. причини.
Това, което вътрешно ме води и потиква да напиша тази статия е грижа и споделяне. Намерението ми е да припомня неща, които забравяме и такива, над които да се замислим. Ще споделя с вас кои според моя личен и професионален опит са сред най-честите „грешки“ или по-скоро пречки пред двойките като цяло, както и пред младото семейство, новите родители, партньорите, които толкова се обичаха…а сега все по-рядко се гледат в очите и държат за ръцете.
Темата се състои от три части, които обикновено действат съвкупно в живота и връзките ни – всеки един партньор поотделно, връзката помежду им, децата. Следва част първа.
Пречки, свързани с мен самия
Изпразвам чашата без да я пълня
Или казано по друг начин – изтощавам се, работя, грижа се за семейството, живея бе да се зареждам и подхранвам. Не познавам, не разчитам или забравям да използвам ресурсите си. В терапията ресурси наричаме всички неща, които ни помагат, подържат, възстановяват; всичко което обичаме и ни повдига в трудни моменти; всичко и всички, които са подкрепа за нас. Без ресурси, на които да разчитаме ние сме слаби, безпомощни, губим се, затваряме се. Често ги имаме, но ги забравяме. Осъзнаването на ресурсите ни е необходимо, за да сме проактивни и отговорни. Важно е да можем сами да потърсим, повикаме, инициираме нещо, от което се нуждаем. Иначе се губим в безпомощност и напразно очакване.
Най-общо има два вида ресурси – външни (предмети, дейности, хора, животни, места) и вътрешни (качества, силни страни, умения, таланти). Особено забравяме или не съзнаваме вътрешните си ресурси. Хора с ниска самооценка и нарушено чувство за себестойност са направо като отрязани от тази част от себе си и вечно търсят външно одобрение. В този случай насърчавам да потърсите психолог или терапевт. Свързването с ресурсите ни е динамичен процес. Не става въпрос за това да ги знаем теоретично или да си помагаме еднократно, след което дълги периоди с празна чаша. Както за много други неща е необходимо постоянство.
Преживявам се през ролите, а не през същността си
Майка, съпруга, баща, домакиня, студентка, стажант, работник, шеф, служител, учител, професор, доцент, зъболекар, психолог, дизайнер… и хиляди други роли, професии и титли. Нормално е да се възприемаме през тях, защото са част от живота и нашата идентичност. Ролята помага да се определим, обозначим, тя е описание, наименование. Но също така е статична, тя няма гъвкавост, ограничаваща е. Актьорът не е винаги ролята, която играе, нали така. Той си е човек със собствена същност и автентичност. Всеки от нас има своя същност – това, с което идваме като се родим – нужди плюс целият заложен потенциал от темперамент, качества, дарби, таланти, умения, призвание, копнежи. Когато се свързваме само с ролите си – винаги стигаме до омръзване, скука, изчерпване и се чудим къде е смисъла. Тук ценните въпроси за себевглеждане са:
- От какво наистина имам нужда?
- Какви са моите роли, какво ми дават и с какво ме ограничават?
- Кой съм аз без ролите и без моето семейство?
- Какви качества имам?
- Какво искам да развия в себе си?
Загуба на смисъл и обърканост
В днешно време това състояние е като пандемия и обхваща всички възрасти от юношеството нататък. Още повече, че все повече хора психически остават в юношеството и се държат така и на 30, 40 и 50 годишна възраст. Вечно търсят своята идентичност, още живеят с родителите си или си тръгват, но пак се връщат. А дори и да са се отделили физически, се държат така, сякаш всеки около тях трябва да ги снабдява и отгатва нуждите им; забъркват се в любовни триъгълници, неперспективни връзки или други сложни отношения; не им се работи; не знаят с какво им се занимава или все някой нещо ги е прецакал на работа, все не им плащат достатъчно; все са объркани; започват и се отказват, търсят, но не знаят какво точно и т.н.
Има голяма вероятност единият или и двамата в двойката да са временно или дълготрайно в подобно състояние на безпътица и обърканост. Тогава взаимоотношенията стават кошмар. За да започнем от някъде е необходимо да разсъждаваме и осъзнаем къде и в какво поставям своя център?
Един от любимите ми автори Стивън Кови разяснява това изключително добре в книгата Седемте навика на високоефективните хора (препоръчвам я на всеки човек). За Кови личният център е нещо като моята стабилна основа, това което ме държи, дава ми смисъл и посока и понеже е център, аз винаги гравитирам около него и съответно ми помага да се възстановявам, зареждам и пазя своята цялост.
Типичните центрове, които обаче най-често поставяме в живота си (Кови ги нарича алтернативни ценрове), са брачният партньор, семейството, парите, работата, притежаването, удоволствието, приятелите, врага, религията и собствената личност. Всеки от тези центрове сам по себе си е важно и занчимо нещо и си има хубавите страни. Практиката показва обаче, че всеки път, когато някой от тези центрове започне да доминира в живота ни или пък се разпадне, или го загубим, се получава липса на баланс или чувството, че направо всичко е рухнало.
Когато в центъра на нашия живот поставяме един или друг алтернативен център, ние ставаме подвластни на различни влияния, насочващи живота ни. Даден алтернативен център може да бъде активизиран, докато се задоволят определени наши нужди. След това друг център става движеща сила. Така ние се люшкаме от център към център като кораб без платна. В даден момент сме щастливи и доволни, но това е кратковременно. При люшкането от център в център с преходен характер все идва момент, в който чувстваме, че животът ни няма посока, стабилност, баланс, сила, мъдрост, идентичност.
За постигане на траен успех, удовлетвореност и смисъл, Стивън Кови смята, че е изключително важно да поставим в центъра на живота си група от внимателно подбрани ценности и принципи, които да отнасяме и прилагаме към всичко останало. Също така да извлечем и формулираме в изречение нашата мисия/ призвание/ житейско кредо. Или с други думи ако съм верен на ценностите, принципите и мисията си – аз не се губя, не рухвам. Преживявам трудни моменти като всички, но позовавайки се на центъра си – по-лесно се съвземам, възстановявам и продължавам.
За да си помогнете по тази тема, може да прочете споменатата книга, да потърсите коуч, психолог или психотерапевт, който има опит в екзистенциалната школа. Ето и някои от важните въпроси за себеизследване чрез писане:
- Около кои алтернативни центрове най-много гравитирам?
- Какво ценя и какво ми дава смисъл? Как изглежда моя списък/ ядро от ценности и принципи, които ме движат?
- Какво ми пречи и от какво искам да се освободя?
- Каква е моята мисия/призвание/кауза/ следа/принос?
- Как служа на по-голямото/ света/вселената/Бог?
И така, минавайки през този текст – какво си казвате? В коя област имате най-голямо предизвикателство или нужда към момента – възстановяване (ресурси), роли или загуба на смисъл.
За цялостен поглед прочете и Част 2: Пречки, които нарушават връзката на партньорите; Част 3: Пречки и ограничаващи вярвания, сврзани с децта.